Срещнах един мъж с хубава усмивка. И, грях – не грях, откраднах си я. Скрих я дълбоко в сърцето си като безценен диамант. Дълго ме топлеше. Особено в студените нощи усещах как топлината й се просмуква в цялото ми същество. о дойде пролетта и аз усетих, че й е самотно. Затова, когато един ден срещнах мъж с вълшебно-зелени очи, откраднах и тях. И се топлех с тях известно време. Не после срещнах един познат с много жива коса – чуплива, кестенява, тя сама влезе в сърцето ми. След това по телевизора видях мъж със съвършени устни – плътни, добре очертани, извити в краищата като в постоянна усмивка, но толкова меки... Не можах да се сдържа. Целунах ги и с целувката си ги заключих в сърцето си.

Образът не беше завършен. Но не знаех какво липсва. Не и докато не се запознах с едно малко момче. Ръцете му бяха толкова топли и нежни, не исках да ги пусна.

Почти те завърших. Събрах на едно място топлата усмивка и меките устни, зелените очи и живата коса, ръцете като от коприна... не те разпознах.

Докато един ден не те срещнах. В мига, в който те видях, сърцето ми щеше да изхвръкне. Всички откраднати мигоеве, събирани в мен толкова ревниво, те разпознаха. Когато се ръкувах с теб, свободната ти ръка ме погали по лицето, а в очите ти прочетох, че и ти си ме познал.