Приятелю, ти живееш.
Въпреки, че стоиш като мен повечето време пред компютъра, ти продължаваш да се занимаваш с твоето хоби от малък. Имаш и ново дори. Продължаваш да си стоиш повечето време вкъщи, но не спираш да живееш. Готов си да си сменяш приятелките всеки месец в търсене на нещо сериозно, като забравяш болката от онзи голяма раздяла. Опитваш се да отхвърлиш чувството за самота, което те беше обзело тогава. И се усмихваш все по-често.
А аз...вкопчила съм се в нещо така категорично отминало, че почти вече нямам цветни спомени от него. Приела съм цялата болка в себе си и не искам да я пусна - гушкам си я като родно дете. Сьнищата ми са цветни, само ако сънувам миналото. А красивите, сбъднати само насън мечти са черно-бели, бледи и разфокусирани, изпаряват се като роса с първите лъчи на слънцето.
Не си като мен (и Слава Богу! ). Не съм като теб (за съжаление). Не знам какво ни свързва, но е странно. Някой ден може и да го разберем.
Благодаря ти, че си до мен, когато целият свят ми обръща гръб. Сънувай чудеса и заради мен. И бъди все по-често усмихнат. Заслужаваш го.