Загубих се...Не помня коя съм, не знам вече каква съм...
Спомням си, че преди време бях непоправима оптимистка. Бях вечно усмихната, пълна с енергия...но дори ни помня кога беше това...
Каква съм сега - не зная. Не знам дали скоро ще го разбера. Сякаш мозъкът ми се е изпарил, и е останала единствено една мъгла, която обхваща целия ми живот - минало, настояще, бъдеще...
Търся...но и аз не знам какво. Търся доброто във всеки, търся едно момче, което да обичам. Търся едно сърце, което да бие с мисъл за мен. Явно искам прекалено много...ако наистина съществува такова нещо... вече и в това не съм сигурна. Не знам дали живея или само вегетирам. Не знам откъде все още имам сила да живея.Чувствам се напълно изчерпана, изпразнена от мисъл и от съдържание. Чувствам се ненужна, а някъде в дъното на душата си имам спомен как исках да нося добро в света, да карам хората да греят в усмивки...
Плаче ми се. Цялата треперя. Вече не знам има ли смисъл дори да мисля...
Къде изчезна моята същност? Кой ми открадна усмивките?
Нямам сили да продължавам. Нямам сили да се боря. Нямам сили и да търся опора. Сама като не мога да си помогна, значи никой не може...
А искам да живея!
Искам да обичам, искам да се смея! Искам да се радвам на живота, да го живея пълноценно. Искам да имам душа. Искам да имам минало и бъдеще. Искам и настояще.
Стискай ми палци да успея!

Нещата ще се оправят! Колкото и да не виждаш светлина в тунела, ще видиш... рано или късно всичко ще се нареди! Стискам палци да преоткриеш себе си!