Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04.2007 21:37 - Писмо
Автор: orion80 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 945 Коментари: 3 Гласове:
0



Приятелю, вчера Ричко ми разби всички илюзии за света.

Момчето не е виновно, просто беше искрено. Каза ми, че аз трябва да съм човека, който кара хората да се усмихват, така те сами ще идват при мен, няма да се налага аз да ги търся. Добре, ама като започна да говоря много от първия път, после вече никой не иска да излиза с мен, за да не го товаря с проблемите си. Проблемите можели да се споделят само с най-най-верните приятели, защото те по принцип ще разчитат на това те някой ден да могат да ми споделят техните. Факта, че съм толкова дружелюбна от първата среща, малко го плашел. Не че искам да стане нещо с него и мен, просто исках да сме приятели с него. Защото имам само един-единствен приятел, на който мога да споделя наистина всичките си проблеми и знам, че той никога няма да ме упрекне за това. Но той е на повече от 100 км от мен и ми е много трудно да обсъждам надълго и нашироко живота само по нета. Мисля си, че може да имам и други приятели. Но Ричко е прав – аз ги плаша, не със външността си, а с непоносимото си държание. Не знам как да си затворя устата. Много съм се опитвала, но никога не успявам до такава степен, че да се харесам какво остава за другите...

Не знам как да продължа нататък. Все по-трудно ми е толкова сама. А като се опитвам да събера (намеря) нови приятели, аз гоня от себе си с приказки хората, от които наистина може да очаквам подкрепа при други обстоятелства. Но не знам как да се променя!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Много ми е тежко, много ми е самотно и май едно известно време ще се отдам само на спане, дано успея малко и умствено да си почина.

Стискай ми палци да оцелея, че просто вече не знам....    какво да правя. Страшно ми е трудно, имам чувството, че губя постоянно нещо. Живота ми изтича като пясък между пръстите ми и не мога да го спра...

 

 

 

 

Животът ми тече като пясък през ръцете ми

и нямам сили или смелост да го спра.

Изтича бавно и се спуска по нозете ми,

заривам се във пясъка сама.

Във болката на моето нещастие

не мога да открия светъл път

или такъв, който светлината си

за мен да пази от света.

Потъвам надълбоко и очите ми

затварят се от тежестта на мислите

и тъй привикват, все затворени,

и бавно в тъмнината ме влекат...

 

 

Мечтата ми е да се променя в друг град. Трябва да стигна до там, трябва да опитам!? Не мога да продължавам така. Аз съм със СУПЕРСЛАБА воля, тук, вкъщи, заобиколена от толкова познати, пред които само чакам да си отворя устата - е, не мога да го направя. Трябва да се махна, с цената на всичко!-дори и на живота ми. Защото наистина имам чувството, че ако не направя нещо драстично, няма да мога да продължа напред. Но не мога и да се върна назад. А там и не искам. Нищо не мога да променя, защото съм слаба, духовно, физически - както искаш го разбирай. Честно, вече наистина предпочитам да бъда като онези жени, които ти не харесваш- красиви, лукави, но по свой начин щастливи. Защото при мен няма начин, по който да съм щастлива. Чувствам само болка. Винаги болка. Тя не се вижда, никакви уреди не могат да я отчетат, защото е вътре в душата ми.

Мислиш ли, че мога да сполуча в нещо? Някога? Аз вече не знам. Нямам сили да си го мисля дори.

Сега заспивам,

защото товара беше тежък и се уморих.

Не ме изоставяй, моля те! Ти си единственият човек, които чувствам като някаква опора в живота си. Дори ти да не мислиш така и да не искаш да е така, не ми го казвай, моля те! Остави ми някаква илюзия, остави думите ми без коментар. Всеки твой коментар ще ме накара да си отворя устата, а тогава става страшно! Споделяй каквото пожелаеш с мен - би трябвало да знаеш, че аз винаги съм насреща, когато имаш нужда. Но ме остави засега сама в мъката ми, защото не искам да повлека и теб.

 

Задръж ме, искам да усетя

частица от човешка топлина.

Подай ръка, за да ми помогнеш,

защото не мога да стана сама.

Погали косата ми, не виждам вече

и не мога пред огледало да стоя.

Прегърни ме, облечи ме със ръцете си

и остани със мен до края на света.

Докосни ме с устни - меки, нежни -

аз не знам какво е нежността.

Прошепни в ухото ми със глас вълшебен

какво е щастие и доброта.

 

 

И аз не знам вече какво искам....

Вчера Ричко само ми споделяше своето виждане за нещата. Не искаше да ме обиди. И се получи супер-смешно, когато накрая ми се извини, ако ме бил разстроил нещо. А аз бях плакала през последния половин час само заради размислите си върху думите му.

Така е понякога. Той не искаше да ме наранява. Искаше да ми помогне по някакъв начин, и аз наистина съм му много благодарна, защото много отдавна исках да се видя така - през очите на някой друг. А това, че момента беше един от най-неподходящите , вече си е лично мой проблем. То и аз...от месеци насам не е имало подходящ за такова нещо момент, заради това също не бива да го обвинявам.

Днес ще изтрия от списъците си в нета всички хора, на които мисля, че съм досадила повече от един път. Ако някой (случайно) иска да си говори с мен, може да ме намери. Аз искам да бъда намерена, без да се натрапвам. Не искам да продължавам да съм загубена ТОЧНО ПО ТОЗИ НАЧИН.

Предполагам, че ще си спра нета (или поне ще го огранича много), за да не ми пречи на опитите си да се примиря с факта, че съм сама. Не знам за какво ми трябва този комп, може да го използвам за обработка на снимките, и за писане на подобни писма до теб. Или до мене си. Има ли някакво значение?!? Това би трябвало също да е начин за отпускане не напрежението, като няма да товаря никой с моите проблеми, освен паметта на компютъра.

Все още не мога да разбера как става така, че човек като мен, който пожелава на всеки срещнат щастие, може да е толкова нещастен. Толкова съм доверчива и толкова много обичам хората, че им пожелавам винаги да са щастливи. Понякога и с думите"Дано този човек никога да не бъде нещастен като мен". И наистина си вярвам, че това е искрено желание и че означава нещо.

Баща ми каза, че на мен всичко ми ходи - като на зло куче тоягите. Не знам дали изобщо (през последната година) съм оставяла в някого впечатлението, че съм щастлива. Вече душата ми хваща мухъл - от плач и от самота. Но няма смисъл да ти се оплаквам. Това е единственото писмо от мен, което ще получиш - по тази тема.

Оставям те с пожеланието да ти върви по-добре, отколкото но мен, и да срещнеш щастието и любовта, и вярата ти в тях да се възвърне в най-скоро време.

А сега изчисти съзнанието си и забрави всичко,  което ти написах. И заспивай усмихнат. Не искам да се тревожиш за мен - борбата за моето оцеляване си е лично моя. Ако не се справя, значи е нямало смисъл.

 

Всичко е толкова безсмислено....Дори и това, което ти написах. Не ме обвинявай. Просто....ЖИВЕЙ, и заради мен, моля те!



Тагове:   писмо,


Гласувай:
0



Следващ постинг

1. nait - Не е към мен, знам, но животът е пр...
13.04.2007 22:04
Не е към мен, знам, но животът е пркрасен, премисли! Винаги има смисъл
цитирай
2. melsun - Все едно аз съм го писала!
14.04.2007 02:01
Толкова познати мисли...Случи ми се нещо непредвидено ,с което още се боря!
Все харесвам най-неподходящите хора,с които да споделям.
И аз като теб обичам хората,но се чувствам сама...
цитирай
3. wonder - Добре дошла! :)))
15.04.2007 02:00
А очите... "и тъй привикват, все затворени,

и бавно в тъмнината ме влекат..." Има доста слънце в теб, ей! Усмивки. Шарени.

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: orion80
Категория: Лични дневници
Прочетен: 27715
Постинги: 15
Коментари: 7
Гласове: 35
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031